Страшен писък нададохме, че един прокурор нарекъл престъпник един, дето всички усещахме че е така. Натъртили го били на земята. Нарушена била презумпцията за невиновност. Може и така да е. Сигурно е така. Но мисълта ме води сякаш от само себе си до някои допълнителни въпроси.
Та с какво ни помогна мекото отношение към престъпниците през последните 20 години?
Дали пък тази реакция е поради липсата на увереност, че не можем да отхвърлим примка, ако някой се опита да ни я надене?
Замислям се за водачите и за водените. Преди време един ми рече: "Тая кола е скъпа, щото съм сменил всичките й части". Хич не може да проумее, че кола - концепция от 60-те години на миналия век ще стане скъпа, само ако е антикварна ценност.
Е, мисля си, каква концепция сме ние като водени? Може ли ученикът да научи и болният да оздравее, ако не искат, колкото и добри да са учителят и лекарят? А може ли воденият да бъде воден, ако не ще да върви?
И на мен ми натежават само новините за арестувани. И на мен ми се иска да говорим повече за съзидание, отколкото за оцеляване. Но изглежда трябва да преминем през това, за да усетим света извън кочината. И да повярваме, че може да се живее нормално. И да изминем път. И коленете ни да се надерат от катерене, а не от коленичене.
Все си мисля, че нашите водачи са функция на самите нас.
събота, 17 април 2010 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)