МЕЖДУ ЦЕЦО „ДЖУКАТА“ И ПРОШКАТА

Съботен следобед. Блажено се пробуждам от дрямката. Попадам на едно от предаванията на Мартин Карбовски. Май че е към края. Гледам един симпатяга - нарекъл се Цветино Джукати от едно врачанско село рапира някакви безсмислици в диапазона от „Велик е нашият войник“ до „Не моа да се запра“. После последва интервю. Той се казвал Цецо Джуката, ама това не му харесвало. Та на въпроса на Карбовски как са нещата у нас, той рече че не са добре. Последва друг въпрос в смисъл по какво личи, че не са добре. Той отговори че хората не се успихват.

Върших, каквото върших, и гледам новините вечерта. Там ББ взе микрофона от една журналистка и я попита щом като толкова се интересува от тъста на Цветанов, не се ли интересува от положителната оценка за България от страна на Европейската комисия по някакъв там въпрос. Тя отговори категорично НЕ!

Вече е неделя. Оставям мисълта ми сега да блуждае между тези две събития. Обикновено когато нещо привлече вниманието ми, гледам да го попредъвча докато реша каква работа може да ми свърши това събитие. А то в главата ми само един въпрос: „Какво трябва да се случи та да започнем да се усмихваме? А какво би се случило ако започнем да се усмихваме?“

По едно време започна да изплува спомен. Преди повече от десет години бяхме на демонстрация на клуба по айкидо воден от моя приятел Владо Кънчовски. Мястото беше спортната зала в Перник. Гост демонстраторът беше една чудна личност - Фумио Тойода с четвърти дан по айкидо. Та той накара един Краси да го сграбчи отзад и каза: „Виждате ли? Сега този човек контролира изцяло тялото ми. Но в никакъв случай не контролира духа ми.“ След това с едно много пестеливо, почти незабележимо движение разби ключа на противника си и той отхръкна назад.

А така. Някакво усещане започна да се прояснява. Нали знаете, едно от онези усещания, които даже не знаеш какви са, но чувстваш, че имат значението на прозрение...

В главата ми изплува случка от преди две седмици. Имам един навик сутрин преди да тръгна към офиса да си кажа: „Чудесно би било ако днес..." Та тогава тръгвайки за работа си казах „Чудесно би било, ако днес в офиса ме чака опашка от нетърпеливи клиенти“ :)

Опашка не ме чакаше, но докато преглеждах пощата си, видях покана за приятелство във Фейсбука от един човек, с когото се бях срещал два пъти преди около година. Тогава не можахме да му свършим работа, но имах много добри впечатления от него. Приех поканата и на следващия ден получих пак от него лично съобщение с въпроса искам ли да ме срещне с негов приятел, който иска да продаде свои имоти? Искам разбира се. Организирахме среща още същия ден. Влизам в офиса и гледам на стената картата на Видин. Обикновено при среща, особено първоначална, гледам да тръгна от общи неща и интереси, та започнахме разговор за Видин. Абе от общото към различното, от безспорното към спорнто и така... Човешко общуване. Получи се много приятен разговор. А имотите на човека действително хубави, на съвсем нормална цена, но големи по площ. В днешната ситуация трудно може да се намери инвеститор, който да се заинтересова от такива площи.

Минаха се два-три дена. Пак се върнах на тази тема и по едно време ми хрумна, че тези имоти могат да се разделят така, че да могат да се продават и като малки и като големи парцели. „Трябва да му се обадя“, казвам си. Само че не му се обадих веднага. Трябваше да свърша нещо друго. След няколко часа телефонът звънна. Обади ми се същия човек и ми предложи да се срещнем, за да обсъдим възможността да разделим имотите така, че да могат да се продават като малки и като големи парцели... Усмихнах се.

Утре е прошка. Простете, простено да ви е и Бог да прости!

И КАКВА ПОЛЗА?

Казват, че сънищата са отражение на това, което човек преживява и по-точно до колко е в синхрон с общата вибрация на Вселената. Склонен съм да повярвам, защото всеки си има собствена емоционална система за напътствие и ако се чувства „добре“ от това което мисли, значи е на прав път и „ще му бъде дадено“. А моите сънища тази нощ в по-голямата си част бяха с много хубаво чувство. Все добри символи. Е, не че ме подминаха и усещания за „котела“, но и това си е в реда на нещата.

Снощи ходихме на постановка на „Ревизор“ на Гогол. На финала докато аплодирахме, един от героите каза: „Ако се смеете, на себе си се смеете...“ И май че е прав. За тия 150 години от както е написана тази пиеса, ние хората, не сме се променили особено. И явно и сега всеки от нас е готов да даде на собствения си „ревизор“ някоя рубла „на заем“, само и само да се почувства по-добре. Защото съвестта е гадно нещо. Но докато мисля за тази пиеса друго идва в главата ми. Как една тъпа непроверена идея може да задейства цели групи от хора, които да мислят, говорят и действат, сякаш не са те, а после да обвинят с ярост оня, другия, който се е възползвал от ситуацията, понякога дори и без да подозира за собствения ни „ревизор“. „Там където са двама или трима в мое име, там съм и аз...“ Само че това важи за всяка една идея на която даваме енергия незивисимо с какъв знак я определяме. А какво да мисли, всеки от нас си определя сам.

Преглеждам си бизнес дневника. Събития, събития... Толкова колкото през миналта година са случваха за повече от месец. Вече работим, а не си създвааме работа. И имам усещането, че сме в най-трудната част, когато работата изисква повече енергия и средства, а и двете са на изчерпване след зимния сън. С други думи думи усещането е, че бизнесът здраво изпъва жили. До скъсване.

А в същото време ме занимават с глупости. За това, че тая история със СРС-тата е тъпа и ченгесарска, усетих по две обстоятелства. Едното е, че един окръжен началник от Хасково в съботната панорама „извади от обувките“ Р.Петк. Така както на времето Р.Овч. откровено си призна за политическото инженерство със създаването на една друга партия. А другото е, че на Европа изобщо не й пука за нарушените ни свободи. В края на осемдесетте години на миналия век също ползвахме СРС-та. Няма как да работиш срещу наркотрафик ако не ползваш агентура, проследяване и подслушване. Само че имаше една малка разлика - тогава данните от тези мероприятия бяха с гриф „секретно от особена важност“. С други думи не можеха да бъдат годни доказателствени средства. Спомням си далечната 1992. С радост родни родолюбци бяха унищожили целия агентурен апарат, а голяма част бяха и продали. Та на една среща през тази година във ФБР питахме американците за тяхното електронно наблюдение. Оказа се нещо интересно. На обществени места могат да проследяват, подслушват и наблюдават всеки без каквото и да било разрешение. За останалите случаи се иска разрешение от съдия. И ако наблюдението не даде резултат, наблюдаваният трябва да бъде уведомен. На въпроса ми колко пъти ФБР е било осъдено за неправилно наблюдение, отговорът беше впечатляващ: нито един. Дали пък тия са толкова безпогрешни?

Разказвам ви всичко това, защото е важно да си мислим, че ние сме част от цялата Вселена, но в никакъв случай не сме в нейния център. Има хора, които реагират на всяко събитие с въпроса: „Как може това да помогне на мен и свързаните с мене хора?“. Те не пропускат нищо. Преди да са го сдъвкали и класирали. Има и други които... Отговорът можете да дадете сами. Единият от тях е „Очакват някой да мисли вместо тях“.

Аз откровено вярвам в две неща: Едното е триадата „БЪДИ-ПРАВИ-ИМАЙ“. Другото е, че там където е мисълта на човека, там са и неговите реалности.

За това пожелавам на всички: През тази седмица посейте семената, които идват от сърцето и пожънете тези плодове, които носят радост!