ОТ ДУМА ДУМА...

Пак е неделя. Ега ти - напоследък пиша все в неделя :)

Поех ангажимент пред едни приятели да им изнеса цикъл лекции по фирмена сигурност. Те са едни млади хора, които са си направили собствен клуб. Млади момичета и момчета, които имат собствен малък бизнес и амбиции да го развиват, у нас.

Докато понахвърлям това онова, си мисля че най-сигурното нещо в живота в същност е да приемеш несигурността...

В същност мисълта ми върви на друго място. Напоследък излязоха разни класации. България - най-бедната страна в Европа. Истина си е. България е най-корумпираната държава в Европа. Дали е вярно не знам, но знам, че вярването в това твърдение е на лице. Българите са най-големите песимисти. И това е вярно. Хмм... Прави ми впечатление, че и трите твърдения са в сравнителна степен. Знам обаче, че най-сигурният начин да попадна в плен на една идея е да започна да се сравнявам с някого или нещо. Тогава по-голямата част от енергията ми отива в идеята и не се връща към мен. Нарушава се обмена, а идеята започва да ме управлява чисто подсъзнателно и ограничава правото ми на избор.

Ще ви преразкажа една „Магическа история“ на Кристиан Годфроа. Един професор веднъж започнал лекцията си като извадил пред студентите една банкнота от 100 евро и попитал аудиторията дали някой иска да я вземе. Вдигнали се множество ръце. Тогава професорът смачкал банкнотата в шепата си и отново попитал някой иска ли да я вземе. Желаещите не намалели. Тогава професорът стъпкал с крак тази банкнота и отново я предложил. Макар и по-малко вдигнатите ръце впечатлявали. „Каква е поуката?“, попитал професорът. Тишината в залата се откроила. „Поуката, казал професорът, е в това, че макар смачкана и стъпкана тази банкнота запази стойността си на 100 евро. Така е и с всеки човек. Понякога дори и смачкан, той винаги запазва стойността си. Търсете собствената си стойност и не се сравнявайте с другите...“

Мисълта ми се връща пак към тези класации, че съм най-беден, най-корумпиран и най-големия песимист. Не е в моя власт да изкореня бедността и глада по света. Не е в моя власт да ликвидирам и корупцията, чиста слабост човешка е. Не е и в моя власт да изкореня и песимизма. В известни дози той е даже здравословен. 

Беден ли съм, мисля си. Имал съм случаи когато съм разполагал с много, а съм мислел за нещата, които нямам. Усещал съм се отчаяно беден. Обикновено сутрин докато пия кафе насочвам разума си да ми покаже нещата, които имам и за които съм благодарен. Списъкът е доста дълъг, повярвайте. В този момент богат ли съм?

Наскоро разговарях с едно младо момче, което доскоро учило в Германия и се върнало в България. Станал представител на една немска фирма и искал да развива бизнес у нас. Пихме  кафе заедно с едни мои немски приятели. По едно време младежът убедено заяви, че в България корупцията и организираната престъпност са много големи. Попитах го той колко пъти е дал подкуп. Оказа се, че само веднъж дал 20 лева на един катаджия, ама то защото иначе глобата му щяла да е по-голяма. Карал с превишена скорост. Попитах го в Германия като кара с превишена скорост, предлага ли подкуп на полицаите. Той ме погледна възмутено и каза, че там спазва правилата. Нямаше как да не продължа гъдела и го попитах колко организирани престъпници познава лично. Вече се сещате за отговора. Попитах го и чел ли е за големия корупционен скандал в „Сименс“ през 2009 година. Не е в моя власт да ликвидирам корупцията в световен мащаб. Но в моя власт е да не давам и да сигнализирам за всеки доктор, катаджия или всякакъв друг, който ми е поискал подкуп. И бъдете сигурни, правя го.

А за песимизма, какво да ви кажа. Аз отдавна съм разбрал, че не мога да променя света. Не мога да променя и хората. Даже не мога да променя напълно и себе си. Но мога съвсем съзнателно да  приема света такъв какъвто е. Мога да приема и хората такива каквито са. И най-важното мога да приема себе си. Може би за това от много време като се случи нещо, първорефлексната ми мисъл е как да се възползвам от тази ситуация. Дали пък това не е малка крачка към хармонията?

ПОМОГНИ СИ САМ, ЗА ДА ТИ ПОМОГНЕ И....

Георги Първанов написал днес на страницата си: „Боже пази България!“

Народът ни е мъдър. И в нашето самосъзнание има две поговорки:

„Бог дава, но в кошара не вкарва“ и „Лозето не ще молитва, а мотика“.

С други думи помогни си сам, за да ти помогне и Господ.

За това аз бих казал: „Боже, благодаря Ти, че осъзнах значението на триадата „БЪДИ-ПРАВИ-ИМАЙ“. И ми покажи днес как да възнамеря нешата, които носят радост в живота ми. 

Останалото е лесно и приятно.

НЯКАК ЕСЕННО...

Неделя е. Много го обичам това време. Маргето е станала малко по-рано и вече усещам аромата на кафето. Чакам да ми мине сутрешното щръкване и ставам. Лелее то е посред нощ! Тъмница! Тъмница ама е 8.  Есента си дойде безапелационно. За няколко часа. Така обичам. 

Сядам на масата и се заглеждам през прозореца. На вън вали. Мрачно е, а на мен ми е някак приятно и хубаво. А само преди седмица по това време навън слънцето вилнееше като през август и косовете се бяха събрали на събрание. Май че последното за тази година и на това място. Жиците едва ги издържаха.

Сега останаха гугутките, гълъбите, врабчетата и гаргите. 

Чудно нещо е природата, мисля си. На едните им е по-лесно да прехвърчат хиляди километри та да им е топло и после да се върнат, а на другите им е по-лесно да си останат тук и да дочакат пролетта та пак да си снесат яйцата. Защото, убеден съм, че природата не прави празни движения и всичко се развива по Закона за най-малкото усилие.

Пием кафе с Маргето и по едно време тя започва леко и нежно да ми казва, че трябва да направим ремонт поне в кухнята. Щяло да трае само една събота и неделя. Упс! Аз като чуя за ремонт и започвам да се оглеждам за задграничния си паспорт, ама в случая съм много внимателен щото като нищо може да ми сложи една кофа с латекс на средата на стаята и върви, че се оправяй... :) Пък и знам ги тия ремонти дето траят само една събота и неделя. А си имам толкова много друга работа...

После тя се метна на пежото и си замина да домоуправлява входа. Не знам как го направи ама за няколко месеца организира 12 етажа народ да си платят петцифрено число задължения за студена вода, да си оправят градинките и сега сами да си боядисат етажите. 

Затварям портата под дъжда и ми е приятно. Гледам крушата с навирени клони. А до преди месец беше наведена от плод. Само че плодът вече е надлежно ферментирал, дестилиран и прибран с прекрасен аромат и кехлибарен цвят на черничево дърво.

Слизам до мазето да погледна виното. Кипи здраво. Мавруд и каберне. Здрава спойка. „Дано да си по-меко и плавно от мен“, казвам му докато с едната ръка помагам на няколко гроздови зърна да се спукат. И в този момент осъзнавам, че докато му говоря и галя, аз вече съм му дал част от душата си с цялата си холограма. Както между впрочем става с всичко което правя.

Качвам се горе и слушам как Ламбо се срамува по някаква предизборна реклама. Добре че по време на тази кампания тоя номер със срамуването и млатенето на брадва по екрана е по-малко. А и хората не се връзват толкова вече. 

Сядам пред компютъра. Имам си един навик в събота или неделя да си отделя час - два и да си прегледам календара от изтеклата седмица. Просто се потапям в по-важните събития, представям си желания резултат от развитието им и ги пускам да се развиват. Имам чувството, че върви някак по-леко след това. Стигам до Мария. С нея ме свърза мой стар приятел с препоръката, че иска да си продаде апартамента. Срещнахме се, поговорихме около час и се договорихме. Направи ми впечатление, че по време на разговора няколко пъти спомена, че се притеснява да не я излъжат, защото много пъти са я лъгали до сега. Искаше дори тя да си намери купувач, аз да й изведа сделката. 

На другия ден се чухме по телефона и тя отново спомена, че много пъти са я лъгали. Аз гледах да насочвам вниманието й върху това, което трябва да направим съвместно, за да мога и аз да си свърша работата. Явно е очаквала да й се случат такива неща и те са се случили. На края на разговора сподели, че вярва, че ние ще й продадем апартамента. „Вярваш, или знаеш“, попитах я. „По-скоро знам“, беше отговорът. Ами... да бъде....

ОЛЕЛЕ

Горещ беше миналия петък. Зарязах офиса и жегата и отидох в къщи.  За мен мястото къде съм няма особено значение защото имаме отдалечен достъп до сървъра, та като нямам срещи и времето е такова предпочитам да си работя от в къщи под крушата в компанията на кана със студен айрян. А през изтеклата седмица не можем да се похвалим с много срещи. Като изключим една провалена сделка по чисто външни причини, но това не е тема на този разказ. Настроението ми е някак... изтръпнало. Малко отчаяно. За пръв път от много години имам забавени разплащания за повече от два месеца. От сърце съм благодарен на хората и фирмите, които проявяват най-човешко търпение. Благодарен съм и за това, че влязохме в тази яка криза без банкови кредити. Иначе... Какво иначе. Каквото има да става ще става. Аз ще направя каквото ми роди главата, а то ще стане каквото си иска. До сега все някак си сме се оправяли.

Ей такова ми беше настроението в този жежък след обед. И, естествено, си мислех за едно социологическо изследване в което се казваше, че в момента песимистите за икономическата ситуация са над 70 процента. И тоя път са прави. Виждам го по хората около мен. Хмм, Това май че е добре. „Идиот“, ще каже някой. Идиот, неидиот, казвам го от опит. На мен като ми е кофти, нещо вътре започва да работи на бързи обороти и така ме тласка да „правя“, че направо се чудя от къде е дошла енергията за тези действия, често пъти осъзнати по-късно, след като съм ги направил. 

Та, мисля си, ако песимистите са толкова много, това вече е внедрено в общественото съзнание.  А от него не можем да се скрием. Там каналът на въздействие е извън разума. И чудесно, че е така. На всичкото от горе 30 милиарда лева вече са „затворени“ на депозит в банките. Няма значение чии са. Важно е, че банките всеки месец трябва да им плащат лихви. Няма как да се оправят без да отхлабят примката. Просто... очаквайте събития. Готов съм да се обзаложа. По правило печеля в 90% от случаите. Ей такива мисли ми се въртяха в онзи петъчен след обед.

Я да звънна на колегата, викам си. След вчерашната простотия днес нито е идвал в офиса, нито ми се е обаждал. Май трудно преглъща ролята „без вина виновен“. 

Звъннах. Беше пестелив на приказки, после му се заговори. „Ти си добре“, казва ми, „имаш деца и внук, а аз за три години се върнах толкова назад. Аз трябва да мисля за тези неща... И направих толкова много грешки. А сега не виждам...“

Упс. Назад спрямо кое се е върнал? Помня че ние на времето с Маги като се събрахме имахме само един... будилник. И много любов и мечти. Докато завършим, родителите ни помагаха с по 30 лева на месец и аз разтоварвах вагони на гара „Пионер“. Плащаха по 1,46 лева на тон. Двама човека, единият от които сега е висш полицай, оправяхме по един вагон за един ден. 52 тона по 1,46 е равно на ...

„Ти не разбираш“, казва той почти раздразнено. „Сега нещата са коренно различни.“ 

Нищо не му казвам. Той е прав. Промяната е огромна. И не в нещата. Децата си ги правим по един и същи начин от много време. Това не се е променило. Променили са се значенията на нещата. А това вече е в наша власт. Значенията на моите неща ги присвоявам лично аз и тежко му на тоя, който ми се намеси.

И все пак след тая криза, много се промени. Тя ни научи на много. Например на това, че няма как да похарчиш безплатно повече от това, което си изкарал. Както и това, че като си харчил на заем, после трябва да се върне. От теб или тия след теб. Че да спечелиш, някой трябва да е съгласен да даде парите си срещу задоволяването на негова потребност... И още много неща.

А на моя колега ще кажа: „Не съм постигнал всичко. Сега започвам. Защото светът вече не е същият. Поне моят свят. И ще се наложи да покажа на хората в моята мрежа, че няма как да спечелиш новата битка със тактиката, с която си спечелил предишната. 

Ще се наложи да показвам и още нещо. Май да даваш болкоуспокоителни не е помощ. Налага се да помогнеш на човека да... поиска да се справи. 

Е, КАЗАХ ГО...

Гърци се появиха на протест на площад „Синтагма“ с плакат „Тихо да не събудим българите“ « Истината.

Та това ме накара да се замисля за протестирането. Гърците протестират от доста време. Вероятно с право. А може и не толкова с право. Макар и по византийски хитри са допуснали да „излапат“ доста на кредит. Та го докараха да получат „помощ“ от МВФ. Бе каква помощ, бе. Това си е чисто още по-голямо заробване. И повярвайте няма мърдане. Вече светът е такъв. Тоя урок ние го учихме през деветдесетте години.

Та думата ми беше за протестирането. От утре започвам да протестирам срещу недоимъка. Какво ми се върти в главата? Неплатени сметки. Неиздължен кредит. Страдащи пенсионери. Роми, които крадат, оправдавайки се, че нямат работа. Уядени политици. Свирепи бирници и лихвари.... Можете да продължите сами. И като това ми е в главата, искам или не искам Законът сработва, тези мисли привличат хора с подобни мисли, енергията се усилва и  нещата се изявяват в реалната действителност. И се озовахме в страната на мрънкащите и хленчещите.

Ами какво ще се случи ако от утре започна да демонстрирам за?

За това Цветанов да създаде нужната организация повишаването на компетентността на хората му, та да започнат да събира годни доказателства.

За това съдебната система да се изрине от малоимотни магистрати с хотели на морето.

За това дипломатите ни да работят много по-активно за представянето на родината ми в истинската й светлина.

За това да продължат да уволняват всеки тюфлек, който не може да се справи с усвояването на европейските фондове, ама да вземат мерки да ограничат и „котараците“, щото като се обърне палачинката ще боли. Един път като „отпушиш“ бутилката нема назад. Ще се пробват да ти го върнат всячески.

За това Плевнелиев да продължи с магистралите, а Найденов да продължи с въдворяването на ред в храните.

За това циганите на кооперативния в Люлин да спрат да ми се мотаят в краката и да ми предлагат контрабандни цигари, щото ще започна да си мисля, че Андрей Иванов, дето не си знаеше имотите беше началник на Люлинското РПУ, а пък той е от ГЕРБ и да не би процесът с контрабандата да е контролиран в нечия полза?

За това да спуквам от жалби всеки общински служител до когото съм се опрял и се е опитал да „ми тупа топката“ та да изкрънка нещо от мене.

За това да пускам сигнал срещу всеки катаджия, който като ме спре и пита многозначително „кво праим сега?“, докато ми бави проверката. Все ще намеря начин да си платя глобата.

За това журналистите да си направят разследванията и прокуратурата да не се ослушва, а да разнебитят тия копелета, дето си плащат мандатите със запис на заповед на фирми на сейшелите. Защото направете си сметката колко трябва да откраднат, та да си платят местата в парламента и да остане и за тях.

За това държавата да се замисли как да удари рамо на дребния и среден бизнес, защото и най-големия олигарх се нуждае от подизпълнители. 

За това как да се ограничи икономическата мощ на мафията, защото това е единствения начин да се доведат дивотиите до разумни за обществото граници. Живее ми се нормално.

За това да спрем да даваме риба на циганите и безработните по професия, а да ги научим да си ловят риба.

За това постоянно да повтаряме, че трябва да работим повече и да учим повече, за да произведем продукт с по-малко усилия, който да е полезен на хората и с радост да си дадат парите за него.

За това, че ако някой ти поиска да му работиш ангария, да му кажеш, че не си до там филантроп и предпочиташ да ти плати допълнително.

За това, че единственият  начин да се справим на тази планета е да се обграждаме със съмишленици и да бягаме като дявол от тамян от нездравословните скептици.

Можете да продължите списъка сами.

Ние се самопрограмираме по сто пъти на ден по един и същ начин:

1.Установяваме, че нещо не ни е както трябва и това създава дискомфорт;

2.Установяваме че имаме мотивация това да се промени;

3.Представяме си начина по който искаме да се случат събитията;

4.Усещаме резултата.

И всичко това се случва почти автоматично като едно общо усещане. За останалото подсъзнанието си знае работата. Това е прекрасен дар, с който сме надарени безплатно.

Въобще, бъди това което искаш да бъдеш, прави това, което става най-лесно и е най приятно, допусни да имаш това, което си сътворил. 

Поне в това варвам. 

И няма причини братският гръцки народ да се притеснява, че съм задрямал.

ДА БЯХ ВИ КАЗАЛ...

В същност, казах го в клипа...
Нека бъдем мъдри!

Великден 2011 част 1

Един по-нестандартен разказ за нас.

http://www.youtube.com/watch?v=2p0Ui5ZyFvs

http://www.youtube.com/watch?v=H6rfoTsjNpI

ВСИЧКОТО МАРА ВТАСАЛА, ТА...

От два дни гледам по телевизията някакъв цирк и не мога да го схвана ни в дълбочина, ни в плитчина. Един йеромонах от Атон написал книга и обявил пророчицата Ванга и Учителя Дънов за еретици. Трябвало да се отлъчат. Всеки има право да си мисли каквото си поиска. Това го приемам. Но в един момент Българската православна църква подкрепя отчето. Та това ме кара да се замисля за ролята на тая църква в личния ми живот. В крайна сметка нали целта е добруване и като насоча вниманието си към нещо, си мисля каква полза ще донесе за мен и хората около мен.

Отношенията ми с Бога са твърде лични, за да изпадам в подробности, но мога да дам три отправни точки, та дори и мен да ме обявят за еретик.

И първата е „Бог е любов“. Оня ден за пореден път гледах „Троя“. Както и друг път съм казвал, ние, хората не сме се променили много през хилядолетията от гледна точка на страсти. Но в мен упорито напираше въпроса: Защо точно Парис и Елена останаха живи? И Хектор, и Ахил, а и другите си бяха свестни типове. Ама на. Изпозаклаха се. Хем с голямо удоволствие го правеха. А тия двамата прелюбодейци останаха. А Парис като видя, че не може да ръчка с меча се изучи да мета стрели с лък, та фрасна Ахил в сухожилието и създаде мъчението „метафора“ за часовете по литература на цели поколения.

По едно време отговорът сам започна да ме „дърпа“. „Ами защото се обичаха“, мисля си. В крайна сметка Любовта ги направи и по-адаптивни и по смирени.

Втората ми отправна точка е сбъдването на желанията. Имам си едни разговори с Него, дето Му казвам какво ми се иска, ама се и застраховам - да бъде по Неговата, а а не по моята воля. И ако не съм се взел много на сериозно, то става по-бързо. В същност в повечето случаи става, ама като му дойде времето и се изпълни Законът.

И третата ми отправна точка е за контролът над ситуацията и господарството. И винаги се сещам за притчата, когато Той казва на майката поискала двата й сина да седнат до него, за да бъдат „Главни“, че най-главен и Господар може да бъде само този, който служи най-много на хората.

Защото има хора, които се подчиняват на чуждия ред. Живеят безопасно, с наведена глава и практикуват недоволство и мрънкане.

Има и други хора, които агресивно създават свой ред и ако нещо не е по този техен порядък, гневно наказват всеки който го наруши. Докато не дойде и техния ред. „Прави на другите това, което искаш да правят на теб“.

Има и трети вид хора. Много от тях не са нито просветени, нито посветени. Но те се стремят да разберат смисъла на Закона и за това им се удава да управляват „хаоса“. И духът им е волен.

С баба Ванга не се познавах лично. Имам приятели които бяха близо до нея и два пъти съм ходатайствал да приеме закъсали хора. И в двата случая им помогна. И казваше да се обичаме, защото това ще ни спаси.

За учителя Дънов няма какво да кажа. Чел съм учението му. И то също ни учи да се обичаме. Достатъчно е да си спомня, че голяма част от световния мислещ елит - елитарни хора са негови последователи. Един от тях е Айнщайн. Ама и тоя май е за отлъчване. Метнал се на ум на един светлинен лъч, поразходил се из космоса с 300000 км в секунда и създал теорията за относителността. И после ядове в часовете по физика с онова Е=МС на квадрат.

И като си мисля всички тия неща отново ми идва въпросът „Кой ми е по-полезен?“. Баба Ванга и Учителят Дънов с техните разбирания или догматичната църква?

А какво ли пък би трябвало да направи църквата, за да ми бъде полезна?

Гсподи, помогни на японския народ!

МЕЖДУ ЦЕЦО „ДЖУКАТА“ И ПРОШКАТА

Съботен следобед. Блажено се пробуждам от дрямката. Попадам на едно от предаванията на Мартин Карбовски. Май че е към края. Гледам един симпатяга - нарекъл се Цветино Джукати от едно врачанско село рапира някакви безсмислици в диапазона от „Велик е нашият войник“ до „Не моа да се запра“. После последва интервю. Той се казвал Цецо Джуката, ама това не му харесвало. Та на въпроса на Карбовски как са нещата у нас, той рече че не са добре. Последва друг въпрос в смисъл по какво личи, че не са добре. Той отговори че хората не се успихват.

Върших, каквото върших, и гледам новините вечерта. Там ББ взе микрофона от една журналистка и я попита щом като толкова се интересува от тъста на Цветанов, не се ли интересува от положителната оценка за България от страна на Европейската комисия по някакъв там въпрос. Тя отговори категорично НЕ!

Вече е неделя. Оставям мисълта ми сега да блуждае между тези две събития. Обикновено когато нещо привлече вниманието ми, гледам да го попредъвча докато реша каква работа може да ми свърши това събитие. А то в главата ми само един въпрос: „Какво трябва да се случи та да започнем да се усмихваме? А какво би се случило ако започнем да се усмихваме?“

По едно време започна да изплува спомен. Преди повече от десет години бяхме на демонстрация на клуба по айкидо воден от моя приятел Владо Кънчовски. Мястото беше спортната зала в Перник. Гост демонстраторът беше една чудна личност - Фумио Тойода с четвърти дан по айкидо. Та той накара един Краси да го сграбчи отзад и каза: „Виждате ли? Сега този човек контролира изцяло тялото ми. Но в никакъв случай не контролира духа ми.“ След това с едно много пестеливо, почти незабележимо движение разби ключа на противника си и той отхръкна назад.

А така. Някакво усещане започна да се прояснява. Нали знаете, едно от онези усещания, които даже не знаеш какви са, но чувстваш, че имат значението на прозрение...

В главата ми изплува случка от преди две седмици. Имам един навик сутрин преди да тръгна към офиса да си кажа: „Чудесно би било ако днес..." Та тогава тръгвайки за работа си казах „Чудесно би било, ако днес в офиса ме чака опашка от нетърпеливи клиенти“ :)

Опашка не ме чакаше, но докато преглеждах пощата си, видях покана за приятелство във Фейсбука от един човек, с когото се бях срещал два пъти преди около година. Тогава не можахме да му свършим работа, но имах много добри впечатления от него. Приех поканата и на следващия ден получих пак от него лично съобщение с въпроса искам ли да ме срещне с негов приятел, който иска да продаде свои имоти? Искам разбира се. Организирахме среща още същия ден. Влизам в офиса и гледам на стената картата на Видин. Обикновено при среща, особено първоначална, гледам да тръгна от общи неща и интереси, та започнахме разговор за Видин. Абе от общото към различното, от безспорното към спорнто и така... Човешко общуване. Получи се много приятен разговор. А имотите на човека действително хубави, на съвсем нормална цена, но големи по площ. В днешната ситуация трудно може да се намери инвеститор, който да се заинтересова от такива площи.

Минаха се два-три дена. Пак се върнах на тази тема и по едно време ми хрумна, че тези имоти могат да се разделят така, че да могат да се продават и като малки и като големи парцели. „Трябва да му се обадя“, казвам си. Само че не му се обадих веднага. Трябваше да свърша нещо друго. След няколко часа телефонът звънна. Обади ми се същия човек и ми предложи да се срещнем, за да обсъдим възможността да разделим имотите така, че да могат да се продават като малки и като големи парцели... Усмихнах се.

Утре е прошка. Простете, простено да ви е и Бог да прости!

И КАКВА ПОЛЗА?

Казват, че сънищата са отражение на това, което човек преживява и по-точно до колко е в синхрон с общата вибрация на Вселената. Склонен съм да повярвам, защото всеки си има собствена емоционална система за напътствие и ако се чувства „добре“ от това което мисли, значи е на прав път и „ще му бъде дадено“. А моите сънища тази нощ в по-голямата си част бяха с много хубаво чувство. Все добри символи. Е, не че ме подминаха и усещания за „котела“, но и това си е в реда на нещата.

Снощи ходихме на постановка на „Ревизор“ на Гогол. На финала докато аплодирахме, един от героите каза: „Ако се смеете, на себе си се смеете...“ И май че е прав. За тия 150 години от както е написана тази пиеса, ние хората, не сме се променили особено. И явно и сега всеки от нас е готов да даде на собствения си „ревизор“ някоя рубла „на заем“, само и само да се почувства по-добре. Защото съвестта е гадно нещо. Но докато мисля за тази пиеса друго идва в главата ми. Как една тъпа непроверена идея може да задейства цели групи от хора, които да мислят, говорят и действат, сякаш не са те, а после да обвинят с ярост оня, другия, който се е възползвал от ситуацията, понякога дори и без да подозира за собствения ни „ревизор“. „Там където са двама или трима в мое име, там съм и аз...“ Само че това важи за всяка една идея на която даваме енергия незивисимо с какъв знак я определяме. А какво да мисли, всеки от нас си определя сам.

Преглеждам си бизнес дневника. Събития, събития... Толкова колкото през миналта година са случваха за повече от месец. Вече работим, а не си създвааме работа. И имам усещането, че сме в най-трудната част, когато работата изисква повече енергия и средства, а и двете са на изчерпване след зимния сън. С други думи думи усещането е, че бизнесът здраво изпъва жили. До скъсване.

А в същото време ме занимават с глупости. За това, че тая история със СРС-тата е тъпа и ченгесарска, усетих по две обстоятелства. Едното е, че един окръжен началник от Хасково в съботната панорама „извади от обувките“ Р.Петк. Така както на времето Р.Овч. откровено си призна за политическото инженерство със създаването на една друга партия. А другото е, че на Европа изобщо не й пука за нарушените ни свободи. В края на осемдесетте години на миналия век също ползвахме СРС-та. Няма как да работиш срещу наркотрафик ако не ползваш агентура, проследяване и подслушване. Само че имаше една малка разлика - тогава данните от тези мероприятия бяха с гриф „секретно от особена важност“. С други думи не можеха да бъдат годни доказателствени средства. Спомням си далечната 1992. С радост родни родолюбци бяха унищожили целия агентурен апарат, а голяма част бяха и продали. Та на една среща през тази година във ФБР питахме американците за тяхното електронно наблюдение. Оказа се нещо интересно. На обществени места могат да проследяват, подслушват и наблюдават всеки без каквото и да било разрешение. За останалите случаи се иска разрешение от съдия. И ако наблюдението не даде резултат, наблюдаваният трябва да бъде уведомен. На въпроса ми колко пъти ФБР е било осъдено за неправилно наблюдение, отговорът беше впечатляващ: нито един. Дали пък тия са толкова безпогрешни?

Разказвам ви всичко това, защото е важно да си мислим, че ние сме част от цялата Вселена, но в никакъв случай не сме в нейния център. Има хора, които реагират на всяко събитие с въпроса: „Как може това да помогне на мен и свързаните с мене хора?“. Те не пропускат нищо. Преди да са го сдъвкали и класирали. Има и други които... Отговорът можете да дадете сами. Единият от тях е „Очакват някой да мисли вместо тях“.

Аз откровено вярвам в две неща: Едното е триадата „БЪДИ-ПРАВИ-ИМАЙ“. Другото е, че там където е мисълта на човека, там са и неговите реалности.

За това пожелавам на всички: През тази седмица посейте семената, които идват от сърцето и пожънете тези плодове, които носят радост!

ИСКАМ ДА СЪГРАЖДАМ

Мдаа, зад всяко събитие има много по-всеобхватни и понякога неподозирани причини, които са го породили. Често пъти тяхното осъзнаване е невъзможно, поради всеобхватността на самата Веселена. Но пък наше човешко право е да се опитваме да си обясняваме този свят и да живеем по неговия закон, да бъдем щастливи съобразно нашите разбирания и значенията на нещата които придаваме.

За истерията в политическата ни върхушка през изтеклата седмица ми е думата. Някои си мислят, че това с подслушванията е нещо много сериозно. Други с усмивка ми казваха, че е буря в чаша вода. На кой да повярвам? Вероятно и едните и другите са прави, защото се опират на собствените си разбирания. Като гледам репортажите за истерията от трибуната на парламента чак ми става смешно. Не за друго, а поради натрапчивата мисъл за разказа на Елин Пелин за Андрешко, която постоянно ме спохожда. Нали се сещате - оня случай когато Андрешко оставил бирника насред блатото. И какво от това? На другия ден са дошли други бирници. Защото такъв е обществения договор - да се лишим от определени свободи за сметка на по-сигурен живот.

Онова малко гласче (всеки си има такава гадорийка в главата) насмешливо ме пита: „А ти плати ли си данъка на колата?“ Истината е, че не съм го платил и за миналата година. Но от това не ми става по-добре. И още по-ненормалното е, че искам да си го платя и ще изпитам удоволствие от това. Просто, защото вече ми се живее човешки. И този човешки живот да бъде в моя власт. Е това няма абсолютно нищо общо с истерията с подслушванията на която някои се опитват да подчинят съзнанието ми. Нито с „лапкането“ от някои батковци и братковци в мътната вода. Не това е дневният ми ред, както казах в предишен пост.

И тъй като моето и на близките ми благоденствие си е моя лична отговорност, през новата седмица аз лично ще си плюя на ръцете и ще се опитам да свърша нещата с много любов и служейки на другите. Ще направя каквото ми роди главата, а то да става каквото си иска...

И тъй като в сферата на моите интереси влиза и ролята на избирател, ще кажа на управляващите:

„Господа, концентрирайте се върху съзиданието и съграждането! Покажете какво правите по тези въпроси! Държавата е съзидание. МВР има задчата да охранява това съзидание, но то не е цялата държава. Ако можете, направете го, ако ли не - вървете си."

КАКЪВ Е ДНЕНИЯТ РЕД?

Екстра започнахме новата година. С перфектен скандал стил СРС, МВР, и вякакви други ченгеджийски работи. Един вицепремиер бил в кофти отношения с друг вицепремиер. Един началник на митница и един зам. министър си напсували началника по телефона. Скрили някаква фирма, ама още незнаем каква, която прави контрабанда. И следва еретичният въпрос „И какво от това?". Това с подслушването е толкова изтрита карта, че... Знаете ли колко струва да организирам подслушването на някого? И го има навсякъде по света. Кое си заслужи толкова интензивно отделяне на обществена енергия? Ако вършех нещо нередно имам достатъчно възможности да се прикрия. Само че и полицаите и айдуците търсят на баницата „мекото“. Едните вместо да си плюят на ръцете и да си напънат мозъците, предпочитат СРС, щото е много по-лесно, но и много по-скъпо и по-слабо ефикасно, разбира се, а другите си купуват полицаи, прокурори, съдии и политици. И резултатът е на лице.

Само че, мисля си, това ли е моят дневен ред? Кое ангажира повече вниманието ми? Защото където е вниманието, там е и енергията. По-скоро си спомням за убитото от баща си момиченце малко преди Коледа. Спомням си за двете близначета - бебета на годината, които бяха изоставени от майка си. Спомням си за родителите които стояха денонощно пред детските ясли, за да запишат децата си, а те да могат да отидат на работа.

Ще ми се за тези неща да мислим и да говорим повече. Да говорим докато в общественото съзнание се достигне до друго прозрение. Защото по този начин се достига и до други реалности. Може би малко по-нормални.

Иначе, верно може да се наложи да кажем: „Деца, извинявайте!“ И да изчакаме 40 години след като умре и последният роб преди да достигнем обетованата земя.