Вероятно трябваше да пусна този пост преди седмица. Тогава разсъждавах доста емоционално, а ми се искаше да гледам на нещата по-спокойно.
Думата ми е за десети ноември. А поводът беше празненството в Германия на 9 ноември по случай падането на берлинската стена. Много се ядосах на това, че споменаха участието в промените на хората от всички останали бивши социалистически страни, а нас не ни споменаха. Тогава бях на 29 години и ми се струва, че моето поколение трябваше да бъде източникът на енергия на събитията. През главата ми мина оная прословута фраза “Не народ, а мърша…” и все в тоя порядък…
Мислих си и за наивните убеждения, които имах тогава, че благодарение на нашето трудолюбие (тогава силно вярвах в това), само една здрава инвестиция и ще потеглим напред. Тогава все още не можех да осъзная, че ако си много умен и работлив, а нямаш достатъчно, в същност не си толкова умен, нали?
Трудно ми беше да осъзная, че общественото съзнание, което се формира от народа ми създава и неговите реалности.
После дойдоха мутрите. И вицовете за тях наместо тези за милиционерите. И хранителната среда за тях и грабежа им беше главно страхът на хората. Винаги ще помня оня случай в село Лехчево, дето ловната дружинка се беше протипоставила на банда мутрагени и те после не посмяха да припарят до там.
Много човешки съдби се промениха в този период. Но за да излязат тези промени на яве, трябваше първо да минат през духа на хората. Та самият аз бях възпитаван като щит и меч на партията, че капиталистът е изедник, а не организатор, едва ли не че трабантът е по-добър от БМВ-то. Учеха ни на критика на буржоазните теории, но не ни даваха да четем тези теории. В школата в Симеоново апокрифно четяхме Фройд и Дейл Карнеги и открито Владимир Леви. Бяхме си направо като онези малки слончета които връзвали с дебела верига на кол, а после като пораснат, и с връвчица да ги вържеш, те трудно ще се отделят от колеца.
Но времето вървеше. И ние трябваше да се променяме, защото ако другите боравеха вече с лъкове, а ние все още мятаме камъни, нямаше да ни бъде. Така че бавно и мъчително трябваше да допуснем промяната. И точно тази обърканост доведе лошите които пъргаво се възползваха и ограбиха държавата.
Но всички през това време вървяхме. Къде на принципа “проба - грешка”, къде гледайки от другите...
Веднъж разговарях с дъщеря ми и й казах, че тя е в по-изгодна позиция от мен. Тогава тя ме погледна недоумяващо. “Ами представи си, рекох й, докатоти трябваше да се учиш в тази, макар и несигурна среда, аз бях оформена личност и се наложи да трансформирам себе си, за да съм адаптиран към новата ситуация. В същото време трябваше да се опитам да ви предам онези непреходни ценности на бабите и дядовците ни, които са ни запазили като народ”.
За това на тези след нас бих казал: “Не ни винете. Ако можете бъдете по-добри от нас. Правихме най-доброто на което сме способни. Задачата ни като родители е да ви вдигнем на раменете си, за да видите по-далеч от нас. Пък вие ако искате ни разкажете какво сте видели….
