СЪНИЩАТА НА ПАЯЦИТЕ

Седя си в този първи декемврийски ден в къщи щото съм болен. Грипът ми взе преднина и сега се налага да го изчакам да премине. Малко ме е яд, щото днес брат ми и снаха ми си празнуват рожденните дни а аз пропускам веселбата. Всяко зло за добро. Такива мрачни есенно зимни дни не знам защо, предизвикват у мен по-скоро спомени за миналото. Може би за това в съзнанието ми изплува спомен от преди известно време. Циганка. Не много мургава, ама циганка. Стоеше на спирката на Руски паметник. Не бях я виждал повече от 15 години. Докато бях в МВР до 1993 година тя беше един от най-силните ми агенти по отношение на стоковата контрабанда. После в наркотиците се наложи да вербуваме друг тип хора. Тия бяха перфектни по отношение на контрабандата и пласмента, но моралът не им позволяваше да се занимават с хероин. Тогава кокаинът беше екзотика.

Псевдонимът й беше Валя. Така ще я наричам и сега. Седнахме да пием по кафе. Интересно ми беше от перспективата на времето дали отношението й към мен се беше променило. С нея бяхме изминали доста път.От контрабандата до предотвратен терористичен акт в Разград през 1986 година. Жените са добри разузнавачи. Само дето много емоционално участват и бързо се износват. В началото на 1989 й издействахме пенсия през министерството на финансите. Имаше такава възможност за агенти с изключителни заслуги. 

Споменът ме води към първата ни голяма разработка. Годината е 1985. Таман са ми прочели заповедта за старши разузнавач. Вече бях започнал да осъзнавам силата, но и голямата отговорност на агентурната работа. Усещах, че това е една от силните ми страни и интуитивно я развивах. Та по това време ме вика шефът и ми дава сведение от един негов агент. Ставаше въпрос за циганката Фида. Разполагала с над 300000 лева и наскоро получила по неин новоизграден канал 4 кг контрабандно злато и 4000 електронни часовника. Говорила с човека на шефа за бартер с оръжие. Можело да се продаде в Югославия. Там събитията тъкмо се задаваха. „Провери го“, казва ми, „срокът е един месец“. Бях чувал за Фида, но само толкова. Проверих в архивите - доста информация, ама нищо за което да се захвана. 

Тръгнах по лесния начин. По това време контрабандният внос на дънки, злато и електронни часовници се заплащаше със сребро и платинени термодвойки, които беше много лесно да се намерят - думата е точна, защото в Кремиковци изхвърляха контакторите си по табаните, а кражбата от заводите беше детинска играчка, а КЛАСОВИЯТ ВРАГ в лицето на загниващия империализъм ги изкупуваше от всички точки на света като стратегическа суровина. Та викам на шефа малко да конкретизираме информацията с неговия източник. Оказа се, че не става, защото агентът вече е зад граница и няма смисъл да ровя в обкръжението му.Бях достатъчно опитен да се сетя, че вече и той няма власт над него и са му взели човека от по-високо ниво.

Продължих да си мисля, че ще стане лесно. Започнах да поставям задачки за Фида на различни мои сътрудници. Интересно, че при всеки разговор страхът във всеки у тях надделяваше. и винаги се прокрадваше неизменното опасение, че тя ще ги омагьоса. Брех да му се не види. Май няма да стане мързеливата. А срокът започваше да ме притиска. Явно трябваше да я карам по другия начин.

Започнах. Казват му проучване. В крайна сметка май трябваше да знам с кого си имам работа. Взеха да излизат интересни неща. Първо, оказа се че тя е човек, който те допуска да знаеш само толкова, колкото да свършиш работа. И нито грам повече. Основен принцип беше да те вкара в схема и да държи доказателствата за това. Направи ми впечатление, че се движи винаги със зет си и поне една кола им правеше контранаблюдение, та ако има проследяване да го засекат. Нямаше да им е лесно на колегите от Външното наблюдение. В дома й винаги имаше човек, което правеше вкарването на техника там почти невъзможно. Да оставим това, че за момента нямах и основания да поискам такива мероприятия.

Започна да ми става предизвикателно. По едно време се натъкнах на две интересни случки. Оказа се, че преди време брат й бил убит. Осъдили убиеца и го вкарали в затвора. Тя не се примирила. След две години успяла да уговори един от отделението на извършителя, който бил в отпуска да сложи в кафето на убиеца на брат й и още двама отрова. Организирала и вкарването на отровата в затвора. Единствено това, че на тоя затворник на му издържали нервите в последния момент, не позволило да се случи по-голяма пакост. Неизвестно как Фида се отървала.

Другото обстоятелство също беше много интересно. Няколко години преди времето на тоя разказ, Фида, заедно с дъщеря си и зет си направили измама със злато на двама араби. Побегнали с колата и катастрофирали. Дъщеря й загинала. Тя била в кома дълго време. Оцелял само зет й. По едно време Фида се давръндисала. Като станала в състояние, я завели на гроба на дъщеря й, и там, на гробището, веднага след помена продала на двама кардараши стотина златни синджира. Ега ти тарантулата. Кръстих разработката „Паяците“.

Да, ама всичко това хич не ми помагаше. По това време четях „Алкивиад малки, Алкивиад велики“ на Вера Мутафчиева. Интересна ми беше буквално диалектическата връзка между Алкивиад и Сократ. „Прекалено лошият е злодей“, мислех си, „а прекалено добрият какъв е? Може би глупак?“ Ако си безкрайно лош, или безкрайно добър, ще се саморазрушиш, освен ако нямаш кози крака, рога и опашка, или пък крилца на раменете. Лично аз нямах честта да се познавам нито със Сатаната, нито с някой светец.

Трябваше да има нещо, което да я балансира. Отговорът дойде неочаквано. Даде ми го Валя, за която ви казах в началото на този разказ. В същност Фида била изключително привързана към децата на дъщеря си. Оказа се още нещо много интересно. Валя е била много добра приятелка с дъщеря й.

Хрумването дойде внезапно на една от срещите ми с Валя. Сякаш някой друг вместо мен й каза:   „Защо не кажеш на Фида, че си сънувала дъщеря й и тя на сън ти се е скарала, че не се грижиш за децата й?“  И отново тази страх. Самата тя не можа да ми обясни защо мисли, че Фида ще я омагьоса. Не бързах. Усещах, че вече имам някакъв ключ. След около месец тя беше готова. Отиде и разказа за съновидението. За всеки случай без тя да знае бяхме сложили в чантата й миниатюрен подслушвател. Реакцията беше мигновена. Отидоха на гробищата, направиха помен, а Валя получи предложението граничещо със заповед да живее в тях, а Фида поема пълната издръжка на децата й. Е, внедряването се случи и то по лесния начин. Контролът и провреката на Валя правех с едно друго доверено лице - Златка, която беше нейна приятелка и Валя й се доверяваше.

Започна да постъпва по-ритмична информация. Мерките за сигурност на Фида работеха и въпреки доброто обучение на Валя, долавяхме основно информация за пласьорите. Главно омуртажки цигани и част от клана на Кирил Рашков. Тогава си го знаехме като Киро от Катуница. По-късно медиите и политиците го назначиха за цар, та още не можеме да го уволниме от тази длъжност.

А на мен ми трябваше информация за доставчиците. Валя беше доловила в един разговор, че става въпрос за Ниш, но нищо повече. Ама това значеше реката да тече на обратно. Златото на „Мексико плац“  във Виена беше по-скъпо от това на „Капалъ чарши“ в Инстанбул. А и тука ги делеше една граница и транспортните разходи бяха по-ниски. Телефонът не даваше особен резултат. Освен... Освен като няма риба, и ракът да се окаже риба. В телефонните разговори имаше един особен ритъм - активни договорки за количества, малко тишина и после активни иносказателни договорки за срещи. През цялото това време нито Фида, нито Валя излизаха от апартамента в Хаджи Димитър. Това си беше практика на Фида. Държеше всички под око от началото на доставката до пласирането на стоката.
Имаше и още една информация, на която тогава не обърнах особено внимание. Една от стаите в апартамента била постоянно заключена и никой друг освен Фида, при каквито и да било обстоятелства не можел да влезе в нея. Веднъж Валя успяла да надзърне през рамото на Фидана, но не видяла нищо интересно.

Е, тая тишина на телефона между договорките ме интересуваше. Тогава нямаше мобифони и GSM-и, та нямаше как хем да говориш по телефона, хем да действаш извън къщи. Само дето още не ми идваше на акъла какво да се направи. Не ми идваше докато един ден се бях качил на петия етаж при началника на сръбското отделение на Втори отдел - Орлин да пием по кафе и да пообменим малко информация. По едно време гледам на един от шкафовете от горе топове с листинги от първите матрични принтери. Не знам защо се заинтересувах и го попитах какво е това. Оказа се, че от около месец била внедрена нова компютърна система за контрол и регистрация на чужденците - СКРЕЧ и им изпращали разпечатки за преминаващите през Калотина по дата и час. До тогава работехме с телеграми които ние изпращахме, ако искаме да бъдем уведомявани когато някой влезе в страната. И тогава ми хрумна да проверя има ли хора, които се повтарят с влизане в страната и съвпадат с това телефонно мълчание, за което ви казах. Беше натрупан достатъчно материал, защото аз бях заорал в тая разработка вече шести месец. И се получи нещо интересно. Винаги когато настъпваше телефонната тишина, един час по-рано на Калотина с автобус в страната влизаха по един или двама от петима нишки цигани. Спомням си имената на двама - Лиманович Ашим и Ибишевич Раса.

Май беше дошло време за действие. При следващия цикъл дойдоха тия двамата - Ашим и Раса. Поехме си ги от границата и по тях, по тях, та в София. И после пак след тях до... блока където живееше Фида. Само че влязоха в съседния вход и в апартамента, който беше огледален на тоя на Фида. И то огледален със стаята, в която никой нямаше достъп. Камък ми падна от сърцето. Таман бях започнал да си мисля, че Валя ме запържва с лук.

Апартаментът се оказа собственост на друга циганка от кокаларите, която не живееше в София. Падна ни сгода да влезем там, защото на етажа в другите два апартамента живееха наши служители. Оказа се, че тайната стая на Фидана и огледалната стая от този апартамент са свързани с врата, която беше маскирана с гардероба от към Фиданината стая. Сложихме си микрофоните и си заминахме. В същност когато идват от Сърбия, тя им даваше поръчките, местата на предаване на златото, среброто и платината. Златото си идваше от Турция както предполагахме, а среброто и платината чрез двама италианци - Карло Балдини и Аугустино Меори заминаваше за Америка. Останалото беше игра на жмичка.

Делото приключи с доказана щета на държавата за 3128000 лева на ония пари и 21 обвиняеми. Когато задържахме Фида, разбрах защо всички се притесняваха, че ще ги омагьоса. Интересно излъчване имаше тази жена. През цялото време вярваше, че причината за ареста й е една друга силна тарторка от кардаршите - Радка. И разказа доста неща с които после си имах работа още две години.

Пия кафе и търся нещо зад погледа на Валя. „Каквото можахме, свършихме. Не съжалявам", каза тя. Погледна ме и си тръгна.

ПЛЕМЕ КАТО ПЛЕМЕ

Интересно племе сме. Душата на Максим, Бог да го прости, още между зъбите му, а кучетата безсрамно се заръфаха за кокала. Народът ни е мъдър. „Вържи попа, та да е мирно селото“ е изведено като пословица. Казвам го защото вчера в автобуса гледам един свещеник с кърпени дрехи. Чист е човекът. Погледът му достоен, но си личи, че живее в оскъдица. Докато владиците... за тях си знаем. От линкълна до ролекса. 

Не ми е до поповете. Човек като си има безсловесното знание, наречено вяра, може да си се моли навсякъде. Не е толкова важно дали ще влезе в църквата. Но едновременно с това се случва още едно събитие, което не мога да си обясня. Една жена, съдия с висш сан е предложена за още по-висш съдебен сан - конституционен съдия. Само дето за нея и неин приближен имало преписка в прокуратурата от миналата година за търговия с влияние. Избират я от квотата на парламента по предложение на независими депутати. И подкрепена, забележете от ДПС, част от БСП и ГЕРБ. Сигурно са били подведени хората. Ама ако са били подведени, ега ти тъпите депутати сме си избрали. И ако приемем, че те са наши представители, т.е наше отражение, леле мале, не ми се мисли. Е има една допълнителна възможност - да са били подведени само ББ, да е честито името му, Станишката, да се множат връзките му с такива като Хохегер и хидро колоса на България Доган, Аллах да множи консултациите му като Цанков камък, а ние пък да имаме здраве та да им се радваме като харчат правилно парите ни!

Е, може и да не са подведени, ама тогава защо Бойко Борисов призовава след дъжд качулка тая съдия да се оттегли и то чак след като Брюксел скръцна със зъби. То пък от тия европейци човек една корупционна схемичка не може да си врътне. Що ни требваше на баир лозе, та и ние европейци да ставаме и поне за очи морални да бъдеме. Няма как да си морален само за очи. Или си, или не си. Същото като или си бременен, или не си.

А иначе, бягайте от Окръжна болница, че там за всяко нещо ти искат да черпиш по кафе, ама не точно кафе, а левовата му равностойност. Дано шефовете им не знаят, че сигурно ще се изчервят. 

И тъй като всичко е от Бога дадено, нека Бог да ни благослови, а ние да се научим да правим това, което носи радост в живота ни. Тогава и ще избираме тези, които ще си вършат работата. Така както ние си вършим нашата.

СЛУЧКИ С ГРАДСКАТА МОБИЛНОСТ

Напоследък съм фен на градския транспорт. Стана малко доброзорно, ама съдбата като ми е дала лимон, по-добре да си направя от него лимонада. Та... изучих се. Направили в bgmaps.com една хватка като напишеш маршрута си и ти дава с кои рейсове и трамваи да ходиш. Ако пък има и метро, отидоха й на Фандъкова приходите от синята и зелената зона. През миналия месец само два пъти ми вдигаха колата. Не броя разходите за SMS-и. Днес гледах разходите. Вярно е, че през тоя месец имам много движение. Икономията определено си заслужава. А си има и екстри. На такива чешити попадаш че... :)

Рейс 404. Кефи ме, че няма коли по BUS лентата и се движим бързо по „Сливница“. На една от спирките се качи контрольор. Обикновено влизат по двама, трима, а тоя беше сам. Има си униформа, носи си едно като касов апарат, дето допира абонаментните карти. Леко посивял и изглежда интелигентно. Първия му пациент беше една циганка с едно момче. Каза й нещо, тя му отговори и той продължи. Проверява ни подред. По едно време в предната част настъпи гюрултия. Гледам контролният орган напънал една млада девойка да й продава билет за 20 лева, щото пътувала гратис. Тя силно зачервена обяснява, че била от провинцията и не знаела за задължението да си купи билет. Ега ти случката! Другите наблюдават мача. Малко му се ядосах на тоя и отидох към полесражението. „Що не продаде тоя билет на циганката?“, викам му. Той зяпна. Поогледа се, ама като видя, че кибиците имат намерение да вземат участие във веселбата, започна да пелтечи, че й бил казал да слезе. Изрази учудване, че още не била слязла. Ние го гледаме настойчиво и той заклинка към циганката да я кара да слезе. Да де, ама тя не ще да слиза. Рано й било. И така до „Лъвов мост“. Там се смъкнаха и двамата. 

А девойката си взе сака и застана на първата врата да слиза на гарата. „Купи си билет от шофьора“, казвам й. Тя си купи билет. Поогледа ни, продупчи го... и слезе.

Ей такива случки.

За „НОВИНАТА НА ГОДИНАТА“ и грешни ли сме, че сме българи

Петък след обяд е. Обичам го това време. Особено когато е минала една динамична седмица. Тя тая динамика не е от сега. От началото на септември витае във въздуха едно ново усещане. Ще ми се да го определя като усещане за действие. Много обичам такива седмици, когато времето не достига. Когато се налага не само да бъдеш в бизнеса, но поне 20% от времето да късаш, за да мислиш върху бизнеса. Само да не стигнеш до положението „седим и мислим, седим и мислим, а по едно време гледам, че само си седим“ :)

Отварям вестник „Стандарт“ и по едно време попаднах на една интересна статия озаглавена „Новината на годината“. Добре го е написал човекът. Истината е казал. Но на мен нещо не ми достига. Ще ми се да поразмишлявам по темата. Някак от само себе си в главата ми идва един цитат от Библията. Поучавайки последователите си Христос им казва няколко пъти: „Аз съм това, което ви говоря“. Спомням си, че това някак отчетливо се запечата в паметта ми. Още повече, че беше написано с курсив. Даа. Всички ние сме това, което говорим. И се връщам на статията. Казваме си ги нещата. Но това не е достатъчно. Скоро водихме разговор с колегите и едно от най-често срещаните изречения беше „Проблемът е в това че...“ До тук добре. Само че и аз си знам къде са ми проблемите. За това тогава въведох и правилото който каже „Проблемът е в това че...“ да довърши с изречението „Считам, че едно от решенията е...“  Получи се интересна гимнастика.

Връщам се пак на статията. Едно тринадесетгодишно момче е отразило действителността, която сме му създали ние, възрастните. Създали сме му я с нашето безотговорно говорене и със спирането по средата на изречението „Проблемът е в това че...“ Май се налага да поработим всеки за себе си по изграждането на навика да си казваме „Считам, че едно от решенията е...“  Поне на мен това не ми е лесно. И въпреки всичко има надежда. Скоро ходихме в театър „София“. Там в момента тече един мюзикъл. „Скачай“ му е заглавието. Идеята е проста. Едно момче на 19 доби възможността на няколко пъти да „прескочи“ във времето и да се срещне със свои връстници от 1966 година. Разликите са огромни. Това е все едно да разказвам на моя внук след няколко години, щото той сега е на 4, че някога, някога, толкова някога, сме ползвали Интернет през телефоните и яростни комшийки са блъскали по вратата, защото сме държали дуплекса по един час, та да изтеглим една песен. А то беше... само преди 10 години. Леле, мале, какво беше през 1966! Влаковете тогава се теглеха и от парни машини и не дай си Боже майка ти да те е пременила с бяла ризка и да минеш през тунела „Гълъбец“ на отворен прозорец  :).

Беше време, когато без да се замисля си хвърлях фасовете през прозореца на колата. После някак от само себе си спрях да го правя. Пак без някой да ме насилва спрях да минавам на червено. Тогава пък започнах да се дразня, че други си хвърляха фасовете. Спомням си веднъж как приложих любимия си номер и казах на една дама, която си хвърли цигарата на спирката: „Госпожо, изпуснахте си нещо“. А тя панически се хвана за чантата, после погледна димящата цигара, а после ме погледна мене и рече: „Простак“. Сега това предизвиква в мен усмивка. Защото става въпрос за процес. И то дълбок процес в общественото съзнание. Защото тези хора, които хвърлят цигарите си на улицата, в същност не считат че правят нещо лошо за себе си. Иначе нямаше да го правят. А да ги съдя от моя страна би било същата грешка. Все едно да се опитваш да променяш миналото. Това е едно мощно излъчване на енергия, и понеже миналото е вече изявено и не може да се промени, получава се откат и тази енергия се стоварва обратно върху теб или кой знае върху кого. 

Предпочитам да си мисля и да говоря за сегашното и какво искам да се случи. И дано се намерят повече хора да възнамерят това, което аз възнамерявам.

А дали ще я има България? Ще я има. Безсловесно го знам.

НИЩО НЕ Е ПО-ВАЖНО ОТ ДРУГОТО

Нищо не е по-важно от другото. Четох го наскоро. И съм склонен да се съглася. Не за друго, но вярвам, че в основата на всички закони е Законът за равновесието. И ако нещо е асиметрично, перфектният организъм на нашата Вселена ще го балансира. Като асиметричната война. Така наричат терора. С такова се сдобихме и ние през изтеклата седмица в Бургас. Безсмислено и безумно. От нашата си човешка гледна точка. И един мъж дълго търсеше жена си, с която от дълго време се мъчели да имат бебе и накрая тя забременяла “ин витро“. На края загинала. 

В Америка пък има шестдневен траур. Някакъв луд - пак от нашата си човешка гледна точка отишъл и си поиграл на “стражари и паши“ в едно кино. Направил си кланица, ама не на ужким. Сред загиналите е и една жена, която като по чудо се отървала от подобен атентат предната седмица. Каква ли сила я е завела в другото кино на повторна среща със смъртта?

Мисля си за камикадзетата. Бомба може да се заложи и без тоя който я залага да си отива мърцина. Каква е тая сила, която програмира човека да преодолее собствения си неотменим инстинкт за самосъхранение. Със сигурност не са парите. Не ще да е и простотия и липса на информация, защото живеем в информационно време. А и да организираш атентат не е най-ниско мисловната дейност. Има нещо друго, за което даже и усещане не мога да добия.

Мисля си и за водачите на нацията. Скромното ми мнение е, че тоя път институциите реагираха адекватно. Вижда се и от реакциите и оценките на партньорите. Не че някакъв гном не рече, че управляващите трябва да обещаят друг път да не допускат такива атентати. Ама простено да му е. Тя партията му дето се фука, че е наследница на столетница, дето перфектно си организираше терористичните актове, е импотентна да прави друго освен да лъже хората и  първенците й да крадат, разбира се.

Разни експерти опищяха орталъка, че имаме пробив в националната сигурност. Де да знам. Помня че през 1992 ме изпратиха на обучение в Америка за организация на работата по наркотрафика. По това време с почти сексуално удоволствие си унищожавахме агентурата. Процес напълно балансиращ слабоумната заповед няколко години преди това да удвояваме агентурния апарат. А тоя апарат е най-мощния инструмент във всяко едно разузнаване, независимо дали то е полицейско или политическо или държавно. Та тогава във Вашингтон на входа на централата на ФБР видях надпис, който силно ме впечатли. Беше в смисъл, че въпрос на чест за всеки американски гражданин е да сътрудничи явно и скрито на ФБР. Ега ти комунягите са тия.

Та мисля си гърците на времето са спирали всякакви войни по между си пред лицето на общия враг. После пак продължавали да си пускат кръв. Правя аналогия през 14 век в началото на ренесанса, който Европа е поизживяла няколко века по-късно ние сме се поразкъсали от любов към децата. На всеки син по царство, та да не реве, един Добротица в Карвуна и за всеки случай още един деспот в Родопите. И тъй като това равновесие е неравновесно, хоп установило се едно присъствие и така 500 години. Добре че после паднала сгода да се установи едно друго равновесие и едни други братя славяни докато обяснят на турците това, онова за живота ни поосвободили. Само че нека помним че преди това у нас е имало и едни други хора, ще спомена само един представител на това общество. Та този дякон цяло десетилетие обикалял земите ни и създавал, забележете, частни революционни комитети. И в нито един свой документ не говори за бунт, а за работа в полза на народа си. Погрижили сме се да го обесят тоя еретик с наша помощ, ама думите му останали.

Има нещо много общо и между западните и източните духовни школи. И то е, че всеки от нас като индивид, както и всяка общност носи в себе си като холограма информация за цялата вселена. И ако една клетка не работи първо за целия организъм, а после за себе си, просто бива унищожавана, защото се превръща в ракова. А една болест се праща на човека по три основни причини. Ако е нарушил полето на саморегулацията, болестта е пратена да го предупреди. Ако човекът продължава, болестта има за задача да го възпре, та да не направи повече поразии. Ако вече става опасен за общия организъм, болестта има за задача да го унищожи. 

Е, Бог ни прати болест под формата на тероризъм. Какво ще правим ние, то си е наша работа.

ДА ТИ ПИСНЕ ОТ ПИСЪЦИ

Имам си правило: „Никога не съдя нещо, което не съм създавал." Просто защото всичко е еднакво важно щом го има на тази земя. Дори и най-лошото. И, мисля си, какъв е тоя вой, че уволнили една магистратка. Леле как ми се римува това с разни други думички! И имам ли право да съдя правораздавателната система? Ами гласувал съм. Значи имам право. Е, тогава ще го кажа, въпреки че за щастие досега съм имал два пъти контакт с тази система и то като свидетел. Съдя ги. Защото хората не вярват в правораздаването така, както не вярват и в почтеността на много от докторите. Съдя ги, защото има истини, които не са слухове, а просто вървят на ниво обществено съзнание. И хората ги знаят. Колкото някои да се окопават около понятието „доказателства“. И хич не изпадам в умиление пред добрите татковци, които се грижат за малоимотните си дечица като им строят хотелчета на морето.

Така че, тия дето стават и от които зависи, да си кажат истината както я виждат първо пред себе си, после пред другите и да действат. Защото се зачитат само действията.

А за доклада на Европа, хич не ми пука. Братските европейски политици няма какво да мрънкотат, щото ако не им трябвахме, нямаше да ни приемат. И като са ни приели ще трябва да е като розата - с цветовете и бодлите. Щото те ако бяха много свят, нямаше да допуснат такива като Гърците и някои други да реват на умряло вместо да си плюят на ръцете. 

ВМЕСТО ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ

Понеделник след Великден. Пробуждам се в моята стая на старата ни къща на село. Някак ми е носталгично. И леко тъжничко. Нормално е. Вчера енергията на празника беше на максимума си и сега трябва да си „платим“. Да заредим батериите. Разпознавам по тавана фигурките по мазилката още от детството ми. В тази къща отраснахме аз и брат ми, после децата ни, после... Последното отива в бъдещето и не искам да го гадая.

Излизам да се поразходя. Прекрасна топла пролетна априлска утрин. Вали сняг, но вместо снежинки из въздуха се носят малките листенца от цъфналите сливи. По цялата улица къщите са на рода на баба ми. Чукановият род. Шест братя и една сестра. Седем къщи. В същност от няколко години вече са шест. Точно по средата на този ред вместо къща има една гола поляна. В началото това беше една чудесна къща. В нея живееха баба Магда и дядо Стоян - Цоло му викаха. После леля Перка и чичо Борис. Прякорът му беше доста екзотичен - Куранджо. Заедно с тях двамата им сина - Мичо и Стоянчо. Помня ги като батковци, дето ме пазеха от по-големите. После Стоянчо се ожени някъде по Монтанско, а Мичо си доведе жена на село. След това отиде в затвора за няколко години, а жена му изостави бебето си и избяга на някъде. Бебето се казваше Ваньо. После Ваньо порастна. И той като баща си ходи няколко пъти в затвора. Занимаваха се с дребни кражби и така се препитаваха. Докато баща и син бяха по академиите, майка ми се грижеше за леля Перка когато беше на село. 

Та Ваньо и синът му се бяха сдушили заедно с един мой връстник - също Иван, но прякора му беше Часовникаря, щото баща му беше часовникар. Той завърши музикалното училище в Котел, ама после наблегна на чашката и...

Четвъртият в групата беше Личко, синът на Петър Ушатия. Помня го като бяхме деца. Малко по-буен, ама... После дълги години беше дървосекач в Коми, но като се прибра и той напъна на чашката и жена му се върна в Русия.

И така до преди десетина години. Веднъж като си отидох на село приятели ми казаха, че някой откраднал камбаната на черквата. Полицията не можа да докаже кой я е откраднал, но хората знаеха, че тия четиримата са свършили тая работа и са я продали за скрап. След няколко месеца започнаха да се случват странни събития. Първо Линдо един ден като влязъл в кръчмата си поръчал 200 грама водка, изпил я на екс и там си и останал. Месец след това Иван Часовникара без всякаква видима причина се самообеси.

През есеснта Мичо получи инсулт. През зимата майка му, леля Перка умря от измръзване. След една година умря и Мичо в някакъв социален дом напълно обездвижен. Казват че много се мъчил. 

Последният Ваньо издържа още няколко месеца. Първо се беше скарал с някакви другоселци, сбили се и го намушкали с нож в черния дроб. Решили че е умрял и го натоварили на кола да го хвърлят в Дунава. По едно време тоя дал признаци на живот и го закарали в Белоградчик. Изоставили го пред болницата. Възстанови се за няколко месеца. След това се сбил пак. И пак го наръгали. Тоя път...

Поглеждам поляната където беше старата им къща. Равна и зелена. От кал сме направени и на кал ще станем.

Ега ти и мислите на втория ден на Великден. Христос воскресе!

РАЗМИСЛИ НА ЕДИН НЕЩАСТНИК

Даа. Ставам тая сутрин и след половин час включвам телевизора. Никога по-рано. Дал съм си дума. В миг започва някаква атака. Един мастит професор икономист нарисува такава апокалиптична картина за бъдещето на света, че лошо ми стана. В същност не толкова лошо, защото ако австралийският долар пада спрямо йената, човек може да спечели по същия начин, както и ако френският индекс се движи надолу достатъчно дълго.

После по една друга програма се бяха събрали сексолог, психолог, журналист и един индус да ми дадат ясни и подробни обяснения защо аз съм най-нещастен на света както авторитетно ни е насадило едно световно изследване на ООН. По-щастливи от мен са и шведите, дето са първи в света по самоубийства,  и едни хора от Африка, дето не запомних името на държавата им.

Е, щом толкова учени хора твърдят, че съм нещастник, дай да видя как поне се прави това. Прилежно се избръснах. За малко да се изкефя на новата самобръсначка. Плъзга се като... абе видели сте рекламата. Не ми подхожда да се радвам на такива неща при толкова сериозни световни проблеми. Хеле в навечерието на 12.12.2012. Като съм нещастен, викам си, сигурно и повече енергия ще ми трябва. Та си направих две препечени филийки с масло, трапезна чубрица и някакво месце от горе. Май трябва да се засрамя. Толкова гладуващи има по света, предстои световна продоволствена криза, държавата ни за нищо не става, политиците крадат, а аз се радвам на две препечени филийки...

На всичкото отгоре трябва да си облека новите дрешки, щото днес внучето ми ще има тържество в детската градина и съм обещал да ходя да го гледам. Нали знаете, като дойде пролетта и мъчат децата с такива тържества, та от малки да ги научим на нещастие. А ние възрастните роним сълзи. Щото човек като реве...

Излизам на двора и първата ми работа е да си погледна градинката. Разкопал съм едни 30 квадрата и когато ми е най-тъпо, ходя да се ровя там, та да ми олекне. Снощи метеоролозите казаха, че ще има слана и си викам "е сега им се разказа играта на марулите". Тя пък сланата ни подминала и всичките 52 марули безсрамно стърчат. Заедно с лука и току що покаралите репички. Е тия няма ли най-после да започнат да познават времето?

Стигам до офиса. Е сега няма как да не се ядосам. Все ще се обади някой който ми дължи пари, та да ми каже, че още не може да ми ги върне. Може пък да ми се обади някой дето аз му дължа и аз да му кажа, че не мога да му ги върна, та да ми стане още по-тъпо. Телефонът звънна. Обади се един приятел от детството. Искал да ме пита как съм...

ЕДНИ ПЪРВОАПРИЛСКИ МИСЛИ

Ега ти първоаприлската буря! Духа, вали и даже го докарва на сняг. Обичам бурите. Обичам движението. Чудя се кого да преметна първоаприлски :)

Преглеждам си задачите от календара от миналата седмица. Обикновено го правя в понеделник сутрин, ама сега като на вън е лошо времето... Много обичам да отмятам свършените задачи. Обикновено това са тези неща, които са ми се стрували най-лесни и най-приятни. За останалите имам два подхода: Първо си мисля какви ще са последствията ако не се свършат. Ако няма как, мисля си кой може да свърши това вместо мен, и ако и доброволци не могат да се намерят, прехвърлям ги за следващата седмица. Та в тоя ред стигам до миналия петък и Агенцията по вписванията. Елементарна задача за получаването на елементарно удостоверение. Платили сме си надлежно, защото за над десет години се иска да платиш 30% отгоре и никой не е очаквал засечка. Да, ама не, както казваше бай Петко Бочаров. Издали го за по-къс срок. Станала е някаква техническа грешка, мисля си, и влизам при дежурния съдия. Обяснявам какъв е случая, обяснявам че има и срок от банката за усвояване на кредита на клиента ми и се налага бърза реакция. Вежливо ме отпратиха, като ми казаха, че не могат да коментират преписка на друг колега, която не е при тях.

Отивам на опашката, където се е заформил поредния скандал между един човек и администраторката - младо момиче. Е, както и аз съм пищисан, ще стане интересно...

Гледам го девойчето, ръцете му треперят докато обслужва следващия. Пред мен имаше четири-пет човека. Взех да си представям разни хубави неща за мен, дето ми се бяха случили през последната седмица. После започнах да си представям това девойче зад гишето все в приятни за него ситуации, включително че си хапва шоколад. Абе не знам дали тя обичаше шоколад, ама така ми дойде.

Вече съм на ред. Обяснявам, че ми трябва копие от преписката. Тя ме погледна (чертите й бяха поомекнали) и ми каза, че няма право да го прави. Даде ми само заявлението с резолюцията на въпросната съдия. Отивам обратно при дежурния съдия и й давам заявлението. Тя ми каза, че колежката й, която е разглеждала преписката тълкува по различен начин наредбата и е трябвало да платя две такси. „Но нали наредбата и тарифите са публикувани в Интернет и всички работим по тях?“, казвам с недоумение...

В крайна сметка се наложи да си платя за нова бърза поръчка с уверението, че всичко ще бъде готово в понеделник. Добре че имаме добра организация, та изпратих на колегата документите от моя лап топ и той ги донесе разпечатани на време.

Хубаво уволниха директорката на тая агенция, мисля си, ама май има още за уволнение.

Докато пътувам към офиса, попадам на воплите на един бивш министър председател и един бивш енергиен министър. Оплакваха Белене. Абе, хора, не разбрахте ли, че когато всички ние, които гласувахме, ви възложихме да свършите работа. Повярвали сме ви - всеки за когото е гласувал и сме ви назначили да вземате решения. Да ме накараш мен да взема решението за енергетиката на страната, е все едно да накараш от утре командир на взвод да започне да управлява победоносно армия. Няма как да стане.

А за моите проблеми - тези на малкия и средния бизнес никой не говори. 

Това правителство наред с простотиите показа и много добри неща. И едно от тях е, че реагира на гласа на хората. Е, ние не можем да правим гражданско неподчинение за неплатени заплати, защото сами си ги плащаме, чак след като ги изработим. Няма време за протести срещу свръх цените на нафтата, защото се налага да бачкаме, няма време да подпалим и някоя друга банка, въпреки че ми се иска. Всичко това ние възложихме на политиците, когато гласувахме за тях. И тишината по тази тема показва само едно: Нищо не се прави за бизнеса, който белите страни наричат „гръбнака на икономиката“. Иначе със сигурност щяха да се похвалят.

Е, добре че от утре ще става топло. Ние сме програмирани да се справим.

ОТ СИНХРОНИЗМА ДО ПРОШКАТА

Напоследък тече един особен скандал. Скандал с цените на лекарствата на българите. Не че казаха нещо ново. За лекарствения туризъм си знаем от години. Сега просто Бареков ни го поднесе концентрирано. “Игра на олигарсите“, казва един мой близък. Разбира се, че е битка на системи от по-висш тип. И хич не ме интересува, че е така. Само че е нормално моята микро система да я настроя спрямо тая система, която ми се струва по-поносима. Така е устроена природата. Нарича се „Синхронизъм“. Пък ако и други мислят синхронно с мен, ще станем „ние“.

Та в тази връзка следя поведението на здравния министър. По дефиниция се предполага, че трябва да защитава моите, в същност нашите интереси.  Марко хронология:

1.Като избухна скандалът, първо каза, че трябва да се намали ДДС на лекарствата. Ега ти тъпото предложение. Такава мярка само ще напълни джоба на Донев и аптекарите и ще намали приходите в държавата. Знаем си го от опит.

2.Като не мина тоя номер, вчера по Дарик радио каза, че има резерви цените на лекарствата да се намалят с 50 процента. Ама господин министър, 50 не е равно на 200. Пише го в учебниците по аритметика. 

Чудя се, министър Константинов, чии интереси защитаваш? 

Бойко Борисов извади бърза реакция и измете когото трябва светкавично. Но ми се струва, че не е достатъчно. Трябва да накара хората си и да работят по волята на тези, които са гласували.

Имам приятел аптекар. Чухме се по телефона завчера и ми каза, че днес му било добър ден, щото минали и му съставили акт само за 1000 лева. Мълча озадачено, а той продължава, че обикновено месечно му съставят актове за между 3 и 5 хиляди лева, а съседната аптека на Марешки не я пипат.  „Ми напишете жалба“, викам му. Отговори ми, че писали, но получили отговор, че там всичко е наред...

И така някак неусетно нафтата стана вчера 2,70. Цената на барел сега е 105 долара. Като беше през миналата година 120, у нас нафтата беше малко над два лева. Е, по тоя въпрос съм спокоен, защото щели да намалят цените от 1 март, щото нямало да слагат присадки срещу студа. Не че не загинаха хора от замръзнала нафта в хасковско преди 20 дни ама... Абе тия от Нефтохим сложиха ли си измервателните уреди, заради които ги затваряха?

Лесно е да посегнеш на малките. Но защо у мен се е загнездило усещането, че това е все едно да отрежеш клона на който седиш. Има една книжка на Сун Дзъ. „Изкуството да побеждаваш“ е заглавието. Та там човекът казва, че никога врагът не се притиска до скалите, защото тогава се бие отчаяно и силите му се утрояват. Древните римляни също не са преследвали унищожението на врага. Те винаги са се стремели към... хармониятана системите. 

Един приятел наскоро обобщи. Каза ми през смях, че напоследък който и да му се обади, му казва да се обърне към личния му съдебен изпълнител... :) Е, притиснат е до стената, но поне ще му се утроят силите, ако Сун Дзъ е прав :)

А днес е прошка. Мисля си да простиш не значи да забравиш. Да простиш значи да се освободиш емоционално от другите, но и да освободиш другите от себе си. И да позволиш на себе си и на другите да си бъдат самите те.

Е, приятели, простете и простено да ви е!