Петък след обяд е. Обичам го това време. Особено когато е минала една динамична седмица. Тя тая динамика не е от сега. От началото на септември витае във въздуха едно ново усещане. Ще ми се да го определя като усещане за действие. Много обичам такива седмици, когато времето не достига. Когато се налага не само да бъдеш в бизнеса, но поне 20% от времето да късаш, за да мислиш върху бизнеса. Само да не стигнеш до положението „седим и мислим, седим и мислим, а по едно време гледам, че само си седим“ :)
Отварям вестник „Стандарт“ и по едно време попаднах на една интересна статия озаглавена „Новината на годината“. Добре го е написал човекът. Истината е казал. Но на мен нещо не ми достига. Ще ми се да поразмишлявам по темата. Някак от само себе си в главата ми идва един цитат от Библията. Поучавайки последователите си Христос им казва няколко пъти: „Аз съм това, което ви говоря“. Спомням си, че това някак отчетливо се запечата в паметта ми. Още повече, че беше написано с курсив. Даа. Всички ние сме това, което говорим. И се връщам на статията. Казваме си ги нещата. Но това не е достатъчно. Скоро водихме разговор с колегите и едно от най-често срещаните изречения беше „Проблемът е в това че...“ До тук добре. Само че и аз си знам къде са ми проблемите. За това тогава въведох и правилото който каже „Проблемът е в това че...“ да довърши с изречението „Считам, че едно от решенията е...“ Получи се интересна гимнастика.
Връщам се пак на статията. Едно тринадесетгодишно момче е отразило действителността, която сме му създали ние, възрастните. Създали сме му я с нашето безотговорно говорене и със спирането по средата на изречението „Проблемът е в това че...“ Май се налага да поработим всеки за себе си по изграждането на навика да си казваме „Считам, че едно от решенията е...“ Поне на мен това не ми е лесно. И въпреки всичко има надежда. Скоро ходихме в театър „София“. Там в момента тече един мюзикъл. „Скачай“ му е заглавието. Идеята е проста. Едно момче на 19 доби възможността на няколко пъти да „прескочи“ във времето и да се срещне със свои връстници от 1966 година. Разликите са огромни. Това е все едно да разказвам на моя внук след няколко години, щото той сега е на 4, че някога, някога, толкова някога, сме ползвали Интернет през телефоните и яростни комшийки са блъскали по вратата, защото сме държали дуплекса по един час, та да изтеглим една песен. А то беше... само преди 10 години. Леле, мале, какво беше през 1966! Влаковете тогава се теглеха и от парни машини и не дай си Боже майка ти да те е пременила с бяла ризка и да минеш през тунела „Гълъбец“ на отворен прозорец :).
Беше време, когато без да се замисля си хвърлях фасовете през прозореца на колата. После някак от само себе си спрях да го правя. Пак без някой да ме насилва спрях да минавам на червено. Тогава пък започнах да се дразня, че други си хвърляха фасовете. Спомням си веднъж как приложих любимия си номер и казах на една дама, която си хвърли цигарата на спирката: „Госпожо, изпуснахте си нещо“. А тя панически се хвана за чантата, после погледна димящата цигара, а после ме погледна мене и рече: „Простак“. Сега това предизвиква в мен усмивка. Защото става въпрос за процес. И то дълбок процес в общественото съзнание. Защото тези хора, които хвърлят цигарите си на улицата, в същност не считат че правят нещо лошо за себе си. Иначе нямаше да го правят. А да ги съдя от моя страна би било същата грешка. Все едно да се опитваш да променяш миналото. Това е едно мощно излъчване на енергия, и понеже миналото е вече изявено и не може да се промени, получава се откат и тази енергия се стоварва обратно върху теб или кой знае върху кого.
Предпочитам да си мисля и да говоря за сегашното и какво искам да се случи. И дано се намерят повече хора да възнамерят това, което аз възнамерявам.
А дали ще я има България? Ще я има. Безсловесно го знам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар