ВМЕСТО ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ

Понеделник след Великден. Пробуждам се в моята стая на старата ни къща на село. Някак ми е носталгично. И леко тъжничко. Нормално е. Вчера енергията на празника беше на максимума си и сега трябва да си „платим“. Да заредим батериите. Разпознавам по тавана фигурките по мазилката още от детството ми. В тази къща отраснахме аз и брат ми, после децата ни, после... Последното отива в бъдещето и не искам да го гадая.

Излизам да се поразходя. Прекрасна топла пролетна априлска утрин. Вали сняг, но вместо снежинки из въздуха се носят малките листенца от цъфналите сливи. По цялата улица къщите са на рода на баба ми. Чукановият род. Шест братя и една сестра. Седем къщи. В същност от няколко години вече са шест. Точно по средата на този ред вместо къща има една гола поляна. В началото това беше една чудесна къща. В нея живееха баба Магда и дядо Стоян - Цоло му викаха. После леля Перка и чичо Борис. Прякорът му беше доста екзотичен - Куранджо. Заедно с тях двамата им сина - Мичо и Стоянчо. Помня ги като батковци, дето ме пазеха от по-големите. После Стоянчо се ожени някъде по Монтанско, а Мичо си доведе жена на село. След това отиде в затвора за няколко години, а жена му изостави бебето си и избяга на някъде. Бебето се казваше Ваньо. После Ваньо порастна. И той като баща си ходи няколко пъти в затвора. Занимаваха се с дребни кражби и така се препитаваха. Докато баща и син бяха по академиите, майка ми се грижеше за леля Перка когато беше на село. 

Та Ваньо и синът му се бяха сдушили заедно с един мой връстник - също Иван, но прякора му беше Часовникаря, щото баща му беше часовникар. Той завърши музикалното училище в Котел, ама после наблегна на чашката и...

Четвъртият в групата беше Личко, синът на Петър Ушатия. Помня го като бяхме деца. Малко по-буен, ама... После дълги години беше дървосекач в Коми, но като се прибра и той напъна на чашката и жена му се върна в Русия.

И така до преди десетина години. Веднъж като си отидох на село приятели ми казаха, че някой откраднал камбаната на черквата. Полицията не можа да докаже кой я е откраднал, но хората знаеха, че тия четиримата са свършили тая работа и са я продали за скрап. След няколко месеца започнаха да се случват странни събития. Първо Линдо един ден като влязъл в кръчмата си поръчал 200 грама водка, изпил я на екс и там си и останал. Месец след това Иван Часовникара без всякаква видима причина се самообеси.

През есеснта Мичо получи инсулт. През зимата майка му, леля Перка умря от измръзване. След една година умря и Мичо в някакъв социален дом напълно обездвижен. Казват че много се мъчил. 

Последният Ваньо издържа още няколко месеца. Първо се беше скарал с някакви другоселци, сбили се и го намушкали с нож в черния дроб. Решили че е умрял и го натоварили на кола да го хвърлят в Дунава. По едно време тоя дал признаци на живот и го закарали в Белоградчик. Изоставили го пред болницата. Възстанови се за няколко месеца. След това се сбил пак. И пак го наръгали. Тоя път...

Поглеждам поляната където беше старата им къща. Равна и зелена. От кал сме направени и на кал ще станем.

Ега ти и мислите на втория ден на Великден. Христос воскресе!

РАЗМИСЛИ НА ЕДИН НЕЩАСТНИК

Даа. Ставам тая сутрин и след половин час включвам телевизора. Никога по-рано. Дал съм си дума. В миг започва някаква атака. Един мастит професор икономист нарисува такава апокалиптична картина за бъдещето на света, че лошо ми стана. В същност не толкова лошо, защото ако австралийският долар пада спрямо йената, човек може да спечели по същия начин, както и ако френският индекс се движи надолу достатъчно дълго.

После по една друга програма се бяха събрали сексолог, психолог, журналист и един индус да ми дадат ясни и подробни обяснения защо аз съм най-нещастен на света както авторитетно ни е насадило едно световно изследване на ООН. По-щастливи от мен са и шведите, дето са първи в света по самоубийства,  и едни хора от Африка, дето не запомних името на държавата им.

Е, щом толкова учени хора твърдят, че съм нещастник, дай да видя как поне се прави това. Прилежно се избръснах. За малко да се изкефя на новата самобръсначка. Плъзга се като... абе видели сте рекламата. Не ми подхожда да се радвам на такива неща при толкова сериозни световни проблеми. Хеле в навечерието на 12.12.2012. Като съм нещастен, викам си, сигурно и повече енергия ще ми трябва. Та си направих две препечени филийки с масло, трапезна чубрица и някакво месце от горе. Май трябва да се засрамя. Толкова гладуващи има по света, предстои световна продоволствена криза, държавата ни за нищо не става, политиците крадат, а аз се радвам на две препечени филийки...

На всичкото отгоре трябва да си облека новите дрешки, щото днес внучето ми ще има тържество в детската градина и съм обещал да ходя да го гледам. Нали знаете, като дойде пролетта и мъчат децата с такива тържества, та от малки да ги научим на нещастие. А ние възрастните роним сълзи. Щото човек като реве...

Излизам на двора и първата ми работа е да си погледна градинката. Разкопал съм едни 30 квадрата и когато ми е най-тъпо, ходя да се ровя там, та да ми олекне. Снощи метеоролозите казаха, че ще има слана и си викам "е сега им се разказа играта на марулите". Тя пък сланата ни подминала и всичките 52 марули безсрамно стърчат. Заедно с лука и току що покаралите репички. Е тия няма ли най-после да започнат да познават времето?

Стигам до офиса. Е сега няма как да не се ядосам. Все ще се обади някой който ми дължи пари, та да ми каже, че още не може да ми ги върне. Може пък да ми се обади някой дето аз му дължа и аз да му кажа, че не мога да му ги върна, та да ми стане още по-тъпо. Телефонът звънна. Обади се един приятел от детството. Искал да ме пита как съм...

ЕДНИ ПЪРВОАПРИЛСКИ МИСЛИ

Ега ти първоаприлската буря! Духа, вали и даже го докарва на сняг. Обичам бурите. Обичам движението. Чудя се кого да преметна първоаприлски :)

Преглеждам си задачите от календара от миналата седмица. Обикновено го правя в понеделник сутрин, ама сега като на вън е лошо времето... Много обичам да отмятам свършените задачи. Обикновено това са тези неща, които са ми се стрували най-лесни и най-приятни. За останалите имам два подхода: Първо си мисля какви ще са последствията ако не се свършат. Ако няма как, мисля си кой може да свърши това вместо мен, и ако и доброволци не могат да се намерят, прехвърлям ги за следващата седмица. Та в тоя ред стигам до миналия петък и Агенцията по вписванията. Елементарна задача за получаването на елементарно удостоверение. Платили сме си надлежно, защото за над десет години се иска да платиш 30% отгоре и никой не е очаквал засечка. Да, ама не, както казваше бай Петко Бочаров. Издали го за по-къс срок. Станала е някаква техническа грешка, мисля си, и влизам при дежурния съдия. Обяснявам какъв е случая, обяснявам че има и срок от банката за усвояване на кредита на клиента ми и се налага бърза реакция. Вежливо ме отпратиха, като ми казаха, че не могат да коментират преписка на друг колега, която не е при тях.

Отивам на опашката, където се е заформил поредния скандал между един човек и администраторката - младо момиче. Е, както и аз съм пищисан, ще стане интересно...

Гледам го девойчето, ръцете му треперят докато обслужва следващия. Пред мен имаше четири-пет човека. Взех да си представям разни хубави неща за мен, дето ми се бяха случили през последната седмица. После започнах да си представям това девойче зад гишето все в приятни за него ситуации, включително че си хапва шоколад. Абе не знам дали тя обичаше шоколад, ама така ми дойде.

Вече съм на ред. Обяснявам, че ми трябва копие от преписката. Тя ме погледна (чертите й бяха поомекнали) и ми каза, че няма право да го прави. Даде ми само заявлението с резолюцията на въпросната съдия. Отивам обратно при дежурния съдия и й давам заявлението. Тя ми каза, че колежката й, която е разглеждала преписката тълкува по различен начин наредбата и е трябвало да платя две такси. „Но нали наредбата и тарифите са публикувани в Интернет и всички работим по тях?“, казвам с недоумение...

В крайна сметка се наложи да си платя за нова бърза поръчка с уверението, че всичко ще бъде готово в понеделник. Добре че имаме добра организация, та изпратих на колегата документите от моя лап топ и той ги донесе разпечатани на време.

Хубаво уволниха директорката на тая агенция, мисля си, ама май има още за уволнение.

Докато пътувам към офиса, попадам на воплите на един бивш министър председател и един бивш енергиен министър. Оплакваха Белене. Абе, хора, не разбрахте ли, че когато всички ние, които гласувахме, ви възложихме да свършите работа. Повярвали сме ви - всеки за когото е гласувал и сме ви назначили да вземате решения. Да ме накараш мен да взема решението за енергетиката на страната, е все едно да накараш от утре командир на взвод да започне да управлява победоносно армия. Няма как да стане.

А за моите проблеми - тези на малкия и средния бизнес никой не говори. 

Това правителство наред с простотиите показа и много добри неща. И едно от тях е, че реагира на гласа на хората. Е, ние не можем да правим гражданско неподчинение за неплатени заплати, защото сами си ги плащаме, чак след като ги изработим. Няма време за протести срещу свръх цените на нафтата, защото се налага да бачкаме, няма време да подпалим и някоя друга банка, въпреки че ми се иска. Всичко това ние възложихме на политиците, когато гласувахме за тях. И тишината по тази тема показва само едно: Нищо не се прави за бизнеса, който белите страни наричат „гръбнака на икономиката“. Иначе със сигурност щяха да се похвалят.

Е, добре че от утре ще става топло. Ние сме програмирани да се справим.