По средата на протяжните празнични дни. Вече казах, че хич не ми уйдисва да имаме 132 почивни дни през тази година, ама като не зависи от мен...
Та завчера с Маргето метнахме двете внучета в колата и хайдее на Гигинския манастир напук на нейните притеснения от дъжда. Тя така си се притеснява за разни неща, ама после некакво се намества. Та искахме да покажем на децата манастира, да запалим по свещичка, да отидем до ждрелото на Ерма и да се приберем. Имах нужда от такова пътуване щото напоследък от време на време малко такова угнетено ми е. Малко, ама достатъчно. Като трънче в петата. Хем го няма, хем досадно напомня за себе си.
Отвлякох се малко. Та стигаме до манастира, като още от самото разклонение по петкилометровия черен път през планината гледам колите - в извънредно количество. Маргето каза, че видяла по телевизията, че на този ден на манастира ще има тържество. Да бъде. Щеше ми се да е по-спокойно там, но добре. Важното е, че като по поръчка спря да вали. Паркираме на една леко наклонена поляна с много коли. Гледам да е по-близо до пътя, че ако завали по тая трева, зор ще видиме.
Влизаме в манастира, а там един министър държи реч. Тоя бе, дето под негово ръководство обезлесяват България и на 17-то число събират по 45. По тоя въпрос един загина в катастрофа в Гърция. Не е задължително да са го очистили. Нещо изгърмя в мен. Безконтролно. Абе вашта.... недоносена! И тук не мога да се отърва от вас! После се размислих. Що така? Защо допускам тия да ми управляват и празника? Що като поназнайвам и за другите механизми на нашите реалности - егрегорите имам предвид, допускам да ми се развали удоволствието? После ми мина и с радост се занимавахме с децата. Абе мина, мина, ама продължава да не ми е пълно.
Вчера попаднах на една публикация на една моя приятелка не само във Facebook. Александра Зартова се казва. Психолог. Та тя беше публикувала една мисъл на Лао Дзъ. "Ако сте подтиснати, живеете в миналото, ако сте нетърпеливи, живеете в бъдещето, ако сте в мир със себе си, живеете в настоящето".
Това привлече вниманието ми. Трябваше да го приема като "писъмце", ама разумът ми продължаваше да следва съобщенията от медиите.
Нощес падна яко сънуване. Аз като засънувам, филм не ти трябва. Цветно и широкоекранно. Първо сънувах, че с баща ми, Бог да го прости, сме на една богата трапеза. Бързах за някъде, ама имах спокойствието, че ще стигна на време. После сънувах, че с един човек, с когото в момента правим един съвместен проект градим зид от големи речни камъни. И това се получаваше с лекота и от само себе си. И върхът беше, че от някъде се появи Дийпак Чопра и започнахме да говорим за неговата книга за седемте духовни закона на успеха. Сякаш човекът искаше с чук да ми набие в главата Закона за приемането - днес няма да критикувам никого и нищо. После се събудих.
Пием кафе с Маргето, чакаме да се опече баницата, дето тя пече във фурната и си говорим. Аз си мисля за съня. Та това си беше чиста проба отговор на въпроса как да се отърва от това депресивно състояние. "Ще го направя, казвам си. Днес няма да критикувам никого и нищо. Правил съм го съзнателно толкова пъти." После се сещам за Вадим Зеланд и неговата теория за трансърфинга.
Хм. Май това действа. При Кеворк банда политици се опитват нещо да ми кажат. Даже един с изпотена горна устна с установена диагноза не можа да вземе енергия от мен. Думите им просто отскачаха от мен. Вече можех да избера на какво да обърна внимание.
Преди малко ми се обади Дани, синът на Маргето и ми рече, че видял на билобрд, че през средата на май Дийпак Чопра ще има представяне в зала 1 на НДК.
Няма коментари:
Публикуване на коментар